Показват се публикациите с етикет пътувания. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет пътувания. Показване на всички публикации

понеделник, 18 февруари 2013 г.

Паста карбонара и фонтаните на Рим / Pasta alla carbonara


     
      Днес искам да споделя с вас рецепта за паста ала карбонара и тъй като това е рецепта от региона на Лацио, ще разнообразя публикацията с една поредица от снимки на някои от красивите римски фонтани. Те са едно от многото неща във вечния град, които го правят така магнетичен и неповторим, великолепен и царствен, а в същото време и романтичен. Описанието на впечатленията ми от Рим би отнело доста дълги страници, затова оставям този въпрос и се връщам на рецептата "ала карбонара".
      Ястието се приготвя обикновено със спагети, тъй като те са идеални за тази рецепта, но аз в случая своеволнича, защото нямах подръка спагети и замених с лингуини. В класическата рецепта се включва специфичен бекон (guanciale или pancetta,), яйца, сирене пекорино (Pecorino Romano) и черен пипер. Това са класическите съставки, но има и доста изменени варианти на класическата рецепта (което се прави главно извън Италия) – например в някои се слага готварска сметана, има варианти, които включват чесън, а често се заменя пекориното с пармезан. Чувала съм, че има дори и вегетариански версии на ястието, но наистина нямам представа какво ли ще представляват те.
     Надявам се рецептата, която аз харесвам и представям, да допадне и на вас.



Лингуини карбонара / Linguine alla carbonara


Продукти:

1 пакет  лингуини (или спагети, както е в оригиналната рецепта),
1 с.л. зехтин,
4 жълтъка,
около 150 гр. guanciale или pancetta
около 150 гр. прясно настъргано сирене пекорино романо,
 черен пипер на вкус

още настъргано сирене пекорино (или пармезан) за поръсване при сервиране 



       Начин на приготвяне:
  • Нарежете гуанчале (или панчета) на кубчета. Отделно настържете в купа сиренето пекорино, прибавете при настърганото сирене жълтъците и разбъркайте енергично с телена бъркалка или вилица, докато се смесят до много добре  и се получи нещо като гъста кремообразна смес. Прибавете към нея щипка-две черен пипер.
  • Сварете лингуините във вряща подсолена вода, според указанията на опаковката. Трябва да се сварят ал денте, в никакъв случай не ги преварявайте. Отделете една чаена чаша от водата, в която сте варили пастата.
  • Докато пастата се вари, загрейте зехтина в тиган на котлона, прибавете нарязания на кубчета бекон гуанчале (или панчета) и запържете до златистокафяво.
  • Отцедете сварената паста от водата. Сложете я в дълбок тиган (или използвайте тенджера), прибавете към нея запържения бекон и мазнината, която е останала в тигана, добавете сместа от яйца и пармезан, както и чашата вода, която сте заделили от варенето на пастата. Върнете на котлона на средна температура и бъркайте непрекъснато за няколко минути, докато се образува кремообразен сос.
  • Сипете готовата паста в порционни чинии и сервирайте веднага.















четвъртък, 17 ноември 2011 г.

Биголи в сос и нещичко за венецианската кухня


Предната публикация не успя да побере рецептата, ето защо ви я представям в тази :)
Това е едно изключително лесно, вкусно и интересно ястие.
Пастата ни е любима вкъщи, така че съм се снабдила с книжки и списания посветени на нея. Винаги съм се чудила на изобилието от разновидности, в които се прави пастата. Не става въпрос за различните сосове и прибавки (които също за безброй), а за самите тестени изделия - в повечето случаи с еднороден състав, но различна форма.
Отговора се оказа много прост, формата на пастата има значение за вкуса, защото различните форми поемат соса по различен начин.
Това се оказа абсолютно вярно и го разбрах на собствен гръб при тази рецепта. Тя се приготвя с биголи, които приличат на спагети, обаче са доста дебели (около 3 мм. в диаметър). Приличат също на букатини, но нямат дупка в средата, а са плътни. Биголи е наименование на този вид паста, използвано в провинция Венето. В Тоскана има паста с аналогични размери, която се казва pici. Успешно може да се замени и със спагети, но трябва да подберете от дебелите. Аз не намерих и използвах тънки, това обаче ми коства двойна доза сос.
Сосът от своя страна е много семпъл и лесен за приготвяне. Четох, че според венецианците, за да се постигне перфектен вкус, съставките на ястието не трябва да са повече от пръстите на едната ръка :) И наистина, в този сос има точно толкова :)
Биголи в сос (Bigoli in salsa) се оказа малко необичайно на външен вид ястие, да не кажа грозно, но е много вкусно. Условието обаче е първо, да обичате риба, защото основното в соса е аншоата и второ, да не се впечатлявате от външния вид, а да се осмелите да опитате. Когато го хапнах във Венеция за първи път, бях доста изненадана, но после така ми хареса, че реших да си го приготвя и вкъщи :) Използвах рецепта от книжка за венецианската кухня, която си купих, но ви предлагам и този линк, като интернет вариант. Ако нямате машинка за паста или месомелачка (която да може да мели през дупки с диаметър 3 мм.), за да си приготвите прясна паста, просто използвайте като мен суха - спагети, но колкото може по-дебели.

Продукти:

за 4 порции

400 гр. биголи (но тъй като по нашите ширини не се срещат, заменете с дебели спагети),
2 големи глави лук (желателно бял),
6-7 с.л. зехтин,
около 70 - 100 гр. филенца солена аншоа,
сол и черен пипер на вкус

Сварете пастата, според указанията на опаковката. Не я преварявайте, трябва да е ал денте.
Отлейте и запазете 1 кафена чашка от водата, в която са се варили спагетите, после ги отцедете и ги върнете в тенджерата, добавете 2 с.л. зехтин и разбъркайте. Дръжте ги топли.
За да приготвите соса, нарежете лука на ситно. Накълцайте аншоата на парченца.
Загрейте зехтина на среден огън, прибавете лука и дръжте на котлона, като разбърквате отвреме навреме докато лука омекне.
Прибавете аншоата към лука, долейте 50 мл. (при мен 6 с.л.) от водата, която сте отделили и бъркайте непрекъснато на котлона, докато не се получи еднороден кремообразен сос. При нужда, добавяйте по мъничко водичка, но внимателно, защото соса не трябва да е воднист. Ако е необходимо, може да добавите и още малко зехтин.
Накрая прибавете сол и черен пипер на вкус и отстранете от огъня.
Изсипете соса при спагетите, разбъркайте добре, разпределете пастата в чиниите и сервирайте веднага. Ястието се консумра топло.
За украса, може да добавите отгоре листенца магданоз, всъщност той не е необходим за вкуса и ролята му е чисто декоративна, така че едно две са достатъчни.



Венецианската кухня се оказа много интересна. Тя изобилства от риба и морски дарове. Съответно, предлаганите продукти на рибния пазар са доста разнообразни и много, много пресни. Ето малко снимки :



Това, на долната снимка е сепия, а черното по нея е мастилото, което оцветява ястията в черно. Има много венециански рецепти с нея.





Всичко, което виждате, а и още доста, беше на открит рибен пазар, който беше невероятно чист, не миришеше и продажбите продължиха до обяд. След това, мястото беше така почистено, че ако не бях видяла какво се продава никога не бих отгатнала после по празните сергии.
Въпреки късната есен, имаше и невероятно разнообразие на плодове и зеленчуци. Само зелените салати вижте колко вида са, а имаше и още, които не са в кадър:



Честно да си призная, благородно им завидях на италианските домакини за изобилието на страхотни продукти.
Вижте и един по-нестандартен за нас, но явно обичаен за Венеция начин на продажба:



Всичко, което успях да опитам от венецианската кухня, беше приготвено много вкусно, но беше по-различно от други краища на Италия - например, в сравнение с Тоскана, Емилия-Романя, Лацио или пък Ломбардия. Явно всяка провинция си има типични отличителни вкусове. Което естествено си е нормално, у нас е същото - въпреки малката територия на страната, родопските специалитети, например, са много по-различни от тези в източната част на страната.
Друго, което ми направи впечатление са интересните сладки, които се предлагат, много от които са типични венециански сладкиши (fave alla veneziana, frittelle alla veneziana, Zaeti, Pevarini и др.):



Накрая завършвам, с тези малки симпатични чушчици, които изглеждаха толкова весели и красиви. Аз ако бях, щях да си ги аранжирам във ваза на масата вместо да ги ям :) Вие как мислите? :)



неделя, 13 ноември 2011 г.

Пресветлата



"Пресветлата" (La Serenissima) - много подходящо име за този невероятен град. Град построен върху острови, град плуващ във вода, град изящен и романтичен, град с много лица.





   Преди да го видя, чух много мнения от хора, които са го посещавали. Интересното беше, че мненията са крайни - или го обичат или изобщо не го харесват, за едни е омаен, за други - силно комерсиално място.




   Казват, че Венеция показва истинското си лице, само на хора, които я обикнат. Дали е така, не знам. Аз обаче я обикнах - от пръв поглед, или по-точно - от първия канал и малка крива уличка, които видях отблизо :)





   Но да започна подред. Самолетът, с който летях, първи ми предостави поглед към това невероятно място. После го скри, за да кацне на летище "Марко Поло", или иначе казано на континента, защото гр. Местре, край който е летището, се намира именно там и от 1926 г. официално е част от общинската територия на Венеция.
   След като кацнахме, имаше два начина, за да се доберем до Венеция - по вода или по суша. Ние избрахме втория и се озовахме в автобус, който запъпли по голям мост (железопътен и пътен), наречен Ponte della Libertà (Моста на свободата). Казвам запъпли, защото ни отне близо час да стигнем. Всъщност, времето на пътуване обичайно е много по-кратко (може би около 20-тина минути), но ние нацелихме маратон по моста и заради събитието движението беше много бавно.
   Автобусът спря на голям паркинг и там за последно видяхме автомобили за следващите три дена. Напуснахме паркинга с багажа в ръце и се озовахме на едно от най-романтичните и интересни места, на които съм била някога.


   "Серенисима"- град зад маски, град с различни лица, изумителен град. Не мога да ви го опиша с думи, картините дори на велики майстори на четката не са достатъчни, за да ви го покажат, снимките не могат да пленят духа му, за да ви го представят. Този град е една магия. Ако поне за миг забравите за туристическите тълпи и за клишетата, ще го усетите.





   Имах късмета да уцеля момент, в който тълпите от туристи са намалели след лятното стълпотворение, а тълпите за зимния карнавал все още не са наводнили улиците. Така можах на воля да разглеждам и уверявам ви има какво - ако отворите широко очи ще видите една 1500 годишна история, при това не каква да е история, а красива и страшна, велика и на моменти смущаваща, пленителна и завладяваща.
   Е, аз се загубих в нея и в буквалния и в преносния смисъл.





   Разхождах се по малки улички, тесни, които криволичат насам натам и току свършват задънено или пък до водата, или пък неочаквано излизат на някой малък прелестен площад, обаче обикновено не и този, който на вас ви трябва :) Попадали ли сте някога в истински лабиринт? Дори перфектният с ориентацията си мой съпруг, се загуби на няколко пъти. Това го хвърли в нетипичен за него смут - да се окаже не там където си е мислел че е :)) А пък аз, която мога да се загубя дори в родния си град, се забавлявах доста. Пленяваше ме, че не знам къде ще изляза от поредната уличка и чувството на неочакваност и изненада беше чудесно.




   Пътувах и с вапорето (малко корабче). Тези корабчета са градския транспорт на Венеция, на които се качваш с билет, спираш на спирки, както си му е реда, когато се возиш с градски транспорт, само дето този тук не се движи на 4 колела, а плава. Ритуалът по спирането и после по тръгването от спирката е невероятно интересен. Ето, на снимката се вижда как изглежда вапорето:



   Колкото и любопитни обаче да са движенията на хората работещи на вапорето, стократно по-интересно е това, покрай което минава корабчето, движейки се по Канале Гранде. Каналът не е прав, а лъкатуши и покрай погледа ви се изнизват прекрасни сгради. Всъщност, най-добрия начин да ги разгледате е именно откъм водата, защото точно от тази страна се разкрива цялото великолепие на предната фасада.









   Когато говорим за канали, трябва да имаме предвид, че венецианците наричат така само два вътрешноградски водни пътя - Канале Гранде и Cannaregio (Кралския канал), всички останали водни пътища през града са "рио". По водните артерии непрекъснато сноват различни видове лодки, в малките "рио" край венецианските къщи тези лодки, катерчета, моторници и прочие са покрити с покривала, закотвени и привързани за кейчетата и чакат своите собственици, точно както ние паркираме колите си на улицата :)
   Както с любопитство узнах, оказва се че в миналото, типично венецианските лодки са били около 80 вида, от които до днес са оцелели 20 вида. Най-впечатляващите представители на плавателните съдове из Венеция са естествено гондолите.









   Невероятно изящни, с интересна конструкция и богато украсени, те се носят, като истински бижута по водата, плъзгайки се само с едно леко и плавно потапяне на греблото от страна на гондолиера.







   Този плавателен съд е усъвършенстван близо хиляда години и формата му съвсем не е случайна, нито пък формата на греблото и ключа за него. Целта е гондолиерът, чиято работа е да гребе часове наред, с минимум усилия да придвижва натоварената лодка.
   Независимо дали човек върви пеша или плава с вапорето по канала, когато се озове до моста "Риалто", значи е стигнал, както пише в гида, "сърцето на стара Венеция". Това е най-тясната точка на Канале Гранде.



   Мостът е един от символите на Серенисима, като в настоящия си вид е построен през 1588-1590 г.
   Както забелязвате, в началото споделих общо впечатленията за града, но сега няма да подмина и обичайното. Мостът е само началото - следва площад "Сан Марко", базиликата "Сан Марко" и Дворецът на дожите.
   Първото ми впечатление от площада беше, че е огромен, бял и правоъгълен. Заобиколен от сгради с колонади и съвсем не е толкова пренаселен с прословутите гълъби, колкото си представях, макар че си ги има в достатъчно количество :)
   Колкото и да опитвах, не можах да хвана в кадър целия площад, дори и когато го снимах от високо.



   На снимките не може да се види, но сградите, ограждащи вляво и вдясно площада, се различават - едната е по-пищно украсена. Това са Новата прокурация и Старата прокурация, които и сега се използват за канцеларии.
   Когато погледнете площада, погледът ви веднага ще се спре на Камбанарията (Campanile) - висока (92 м.), красива и със златен ветропоказател на върха, изобразяващ Архангел Гавраил (поставен там през 1513 г.).


   Гледката безспорно е импозантна, но когато успеете да отклоните поглед от нея, отзад ще видите базиликата "Сан Марко" и ще затаите дъх. Такава църква не съм виждала никога преди.    Тя е така прекрасна и необичайна, че присъствието й на площада е доминиращо. Така и не можах да направя снимка, която да представи дори малка част от истинската й красота.


   В нея има нещо вълнуващо, което не толкова се вижда, колкото се усеща. Тя е някак нереална, сякаш излязла от приказка.
   Много ме изненада украсата отвън и необичайната форма на кръстовете. Изненадващо е и присъствието на четирите коня, красящи фасадата, като при по-внимателно вглеждане, констатирах, че те са в лоджия, преминаваща по цялата предна фасада на църквата.


   Оказа се, че това са копия, а оригиналите са вътре, за да се запазят, защото конете са едно от съкровищата на Пресветлата. Всъщност те са дошли от Константинопол, където са украсявали хиподрума на император Константин. Спорно е кога точно са изработени - през IV в. пр. Хр. или векове по-късно.


   Във Венецианската Република се озовават, като плячка от участието на Пресветлата в Четвъртия кръстоносен поход и разграбването на Константинопол през 1204 г. Защо Венеция участва в кръстоносен поход е много интересна история, но няма да се отклонявам, защото тази публикация заплашва да стане прекалено дълга, ако се отплесна :) Ще кажа само, че Серенисима не е просто древен град-държава, както и аз съм си мислила преди да прочета повече за нейната история. През средновековието тя постепенно става толкова могъща и богата, че е фактор, с който се съобразяват повечето чужди владетели, като й дават прозвището "Господарката". През 1454 г., когато Републиката е в разцвета си, териториите, които владее се простират от река По на юг, до Алпите на север и от гръцките острови в Егейско море и Далмация на изток, до Бергамо на запад. Само помислете над факта, че през 1423 г. търговския флот на Венеция наброява 3 900 кораба.
   Но да се върна на базиликата "Сан Марко", това което виждате отвън, далеч не ви подготвя за това пък какво ще видите вътре. В момента, в който влезете ви впечатлява доминиращото златно на изображенията по сводовете и куполите. Но това не са фрески, стените са покрити от горе до долу с мозайки. Всъщност базиликата е покрита не само отвътре, но и отвън с общо около 8 хил кв. м. мозайки. Изумително, нали?
   Църквите са свято място и не снимам вътре, но за тази църква направих изключение, като заснех три неща:
    Мъничка частица от мозайките,


Оригиналите на четирите коня от Константинопол,


и Златния олтар - произведение на религиозното изкуство от злато и скъпоценни камъни


   Той колкото и да ме възхити с прекрасната изработка и красотата си, събуди в мен и въпроса: "Кому са нужни златни олтари?". Във всеки случай, на истинската, простичка вяра в Бога не са й потребни, а за Божия прослава е по-добре със златото и скъпоценностите да се извършат други богоугодни дела, вместо да се инкрустират в подобни символи. Та ето в какви мисли протече посещението ми вътре в църквата.
   Когато излязох навън, разгледах по-подробно нещо друго много интересно - Часовниковата кула от 1499г. (Torre dell`Orologio), намираща се вляво от базиликата, наричана още "Двамата маври". Камбаните на часовника бият под ударите на двама маври с чукове - млад и стар. Младия олицетворява настоящето, а възрастния - миналото. Ето как изглежда кулата:


   Когато застанете с лице към църквата и погледнете надясно, площада продължава, като излиза право на кея при лагуната. Това всъщност ще е входа на "Сан Марко", ако идвате откъм морето. Първото, което ще видите са двете колони - на Св. Марко и Св. Теодор (Colonne di San Marco e San Todaro). Колоната откъм двореца на дожите е на Св. Марко, покровител и патрон на града, увенчана е с крилатия лъв - символ на венецианската република. От другата страна е колоната на Св. Теодор (също патрон на града), чиито мощи се намират в църквата "Сан Салваторе", недалеч от моста Риалто.


   Изглеждат красиви, но на човек му става леко зловещо, когато разбере, че те показват, къде са се извършвали публичните екзекуции - точно между двете колони. Представете си колко викове и последни издихания е видяло това място и тогава ще разберете защо ме побиха тръпки, когато го видях.
   Въпреки доста демократичното за времето си управление, Серенисима има някои управленски методи, които меко казано са "спорно демократични" :) Интересното е, че независимо от името "република", с което се нарича, формата на управление е по-скоро олигархична. Всъщност тя е смесена - съчетава монархия (в лицето на дожа, макар тази длъжност да не се наследява, а дожа управлява доживот и после се избира нов), аристокрацията в Сената и "демокрацията" на семействата от Rialto в Големия съвет. Със създаването на "Съвета на десетимата" през 1310г., управлението на Венеция започва да се съсредоточава в неговите ръце, така че по-късно (около 1600 г.) се налага да се вземат мерки за ограничаването на тази власт. През 1454 г. пък е създаден Върховния Трибунал на тримата държавни инквизитори, чиято задача е да пази сигурността на републиката. Това става с помоща на шпионаж, контрашпионаж, вътрешно наблюдение и цяла мрежа от информатори. Целта е да се гарантира, че Венеция няма да е под властта само на един "сеньоре", а ще се запази непокътната установената форма на управление.
   Много интересни са тези барелефи с отвор, в който всеки е можел да пусне анонимно донос за престъпление, което му е известно.


   Под отвора е стоял надпис за какви простъпки са доносите, а в отворите, които се намират в двореца на дожите, се пускали сведения за държавна измяна.
   Срещу двореца на дожите се намира някогашната Сансовиниева библиотека (Libreria Sansoviniana), която сега е преустроена и разширена и се нарича "Национална библиотека на Св. Марко" (Biblioteca Nazionale Marciana). снимка няма да ви покажа, защото фасадата отчасти беше покрита, вероятно за реставрация.
   Двореца на дожите е всъщност построен върху мъничък блатист остров и първообразът му в далечната 810 г. е крепост, която обгражда къщата на дожа (тогава Аниело Партечипацио) и първата църква "Сан Марко". През годините и вековете дворецът много се променя, претърпява пожари, реконструиран е многократно, за да го видим днес в този му вид:




   Отвътре е забележителен, с богати украси и импозантната "Зала на Големия съвет", която дълго време държи първенството за помещение с най-големите размери, което няма поддържащи колони в средата.
   За жалост "Моста на въздишките" по който са минавали осъдените от двореца към новия затвор (първоначално и в двореца е имало тъмница, но поради липса на достатъчно място е преместена) беше в реставрация и не можах да го заснема, но пък минах по него :)
   Мога да говоря още много за Пресветлата, но ще спра дотук. Последно, ще ви покажа една прекрасна гледка, която по чудесен начин показва как си съжителстват в днешно време старото и новото, миналото и настоящето и как съчетанието между двете може да е много, много красиво.



   Не си мислете, че съм забравила за рецептата :) Ще има венецианско кулинарно предложение, но си го запазвам за следващата публикация. Тази стана много дълга, за да побере и него :)